welcome!

Dear friends this is to inaugurate the new web blog of Vasilka Petrova Hadjipapa .
Feel free to post any comments in any language!

Кой би повярвал

Преди време
кой би повярвал,
че ще дойда
на тази земя
изгорена от слънце
и предателство.

Ще разчитам
хилядолетния език на тревите
на корените,
търсещи дълбочина
във всекидневния двубой
със жаждата.

В каменните тежки дворове
ще търся сянка
да приютя надеждата
до белите стени на търпението.
Дом ще градя в кратера
под кръстосания огън на пушките.

Кой би повярвал..

От родния край толкова далеч
на любов и омраза ce уча

Крехка стена

Къде ли отива времето,
загаснат ли на миговете светлинките
и своята опашка лека щом задърпа
миналото
наречено живот.

Като лъчи невидими, трептения ласкави
пресича то стената крехка,
там дето дъхът ни
се смразява.

И после се подрежда
по ред,величие
и болка
и чака ни да го настигнем.

Отчуждени

Слънцето изсуши сълзите
на солени бразди по бузите.

Вятърът издуха спомените
за пролетни пеперуди.

Небето ни прихлупи
като птици под шапка.

Всички пътища
към познатото водят.

Ние - трезви купувачи на живот
минутите и глътките си въздух
на точните везни на всекидневието
мерим.

Отложен живот

На родителите ми

Те отложиха живота си
до следващото поколение.
Отдадоха телата си
на вечния огън
на всекидневието

Шият крилата на мечтите си
с бели конци
върху плещите на децата си.

Пречертават за тях
с ръка несигурна
линията на хоризонта
и вървят напред
натежали от земното притегляне.


Услажда им се
хляба и нощният им сън дълбок.
И само песента по празник
разтърсва на дните пластовете отежнели.


Като перце витае
в прозрачния въздух на нетленното.

И от вълните топли
на времето раздвижено
като отражение
изплува детското им
тогава необречено лице.

Hеродените ми деца

Чакат ме някъде
с болни очи, неоформени, пусти.
Замръзнало бъдеще.
Недосегаема стене от лед.
Дъхът по нея се полепва.
И аз стоя засипана
от белите парцали на снежинките.
Като прошка може би или забрава.

Наоколо всичко е чисто и пусто.

Екзистенциална шизофрения

Бях котка, но вече не съм.
Не успях да стана и куче.

Сега вече не ме вълнува
Мишият проблем на котките.
Но и ловният на кучетата.

Сега за какво ли да се заловя?

Ехо

Думите ти
дълго в мен отекват.
А нощем
на дъното прозрачно
на съня се спускат.

Със изгрева на слънцето
изтеглям
блестящи бели раковини.
Облъхнати от ласкавия вятър
в ушите ми със твоя глас звучат

Надежда

Като облаче бяло
из нажеженото лятно небе
в сърцето ми прелетя
надеждата.

Че ще се скрия
в ласкавата сянка
на погледа ти.

Болка

Изчерпаха се думите.
Като празни ръкави
Увиснаха жестовете.
На остри кристали
Замръзнаха сълзите.
Там в ъгъла -
oтблъскваща невестулка
с остри зъби ръфа душата.

Мъртвата планета

Може би любовта е
онази мъртва планета,
звезда,
изгаснала тайно от нас
преди милиони светлинни моменти,
чиято светлина измамно
към нас все още е на път.

Светулки

Не проумяваме ли
и не приемаме края,
oнова малко избухване,
разкъсало ядрото
на чудото живот.

По това ли се различаваме от звездите
гаснещи на орбита в безкрая.
От искрите, които вятърът раздухва
из канавките край пътя.

Най - близки ли сме до светулките,
които гаснат в полет
в тъмата на нощта.
И ронят се
на светлината мъртвите обвивки
върху изсъхнали листа
и прегорели билки.

На мама

1. Пъпната връв

Пъпната връв,
която ме свързваше с твоето тяло
трептящо от тревога и очакване,
която те свързваше
с моето тяло
трептящо от болка и горест.

Пъпната връв на живота
се скъса
и кърви света.

Търкаля се луната
червено сърце,
голо и настръхнало
из студената вселена.







2. Заспивам и тръгвам
Заспивам и тръгвам
по стръмните въжени мостове
към върха.
Ти чакаш ме усмихната
на бялата пътека.

Да ми разкажеш
защо угасна нашето огнище
и от стените гледат ни портретите
с бели очи.

Защо са пълни стаите
с пеперудени трупове
и рони се прашецът по главите ни.

Заспивам и тръгвам
по стръмните въжени мостове.

Боли ме за майките

Боли ме за майките
гаснещи из тъмни отделения,
където се тълпи
човешката болка, неудачната
под горестното око на времето.

Където сестрите разнасят
успокоението на хапчета,
а лекарите истината
на върха на скалпелите.

Боли ме за майките,
гаснещи из отделения
в предверието на крематориума,
с една единствена надежда
после близките
да не те оставят
да паднеш под ножа и иглата
на аутопсията.

Боли ме за майките
кремирани върху дървени летви
и домашно одеяло.
Да чакаме с месеци
за нечия прах,
да я наречем наша.

Боли ме за майките,
боли ме за смъртта,
профанизирана като разговор
на опашка.

Боли ме за майките,
не прощавам заради майките.