welcome!

Dear friends this is to inaugurate the new web blog of Vasilka Petrova Hadjipapa .
Feel free to post any comments in any language!

Кой би повярвал

Преди време
кой би повярвал,
че ще дойда
на тази земя
изгорена от слънце
и предателство.

Ще разчитам
хилядолетния език на тревите
на корените,
търсещи дълбочина
във всекидневния двубой
със жаждата.

В каменните тежки дворове
ще търся сянка
да приютя надеждата
до белите стени на търпението.
Дом ще градя в кратера
под кръстосания огън на пушките.

Кой би повярвал..

От родния край толкова далеч
на любов и омраза ce уча

Крехка стена

Къде ли отива времето,
загаснат ли на миговете светлинките
и своята опашка лека щом задърпа
миналото
наречено живот.

Като лъчи невидими, трептения ласкави
пресича то стената крехка,
там дето дъхът ни
се смразява.

И после се подрежда
по ред,величие
и болка
и чака ни да го настигнем.

Отчуждени

Слънцето изсуши сълзите
на солени бразди по бузите.

Вятърът издуха спомените
за пролетни пеперуди.

Небето ни прихлупи
като птици под шапка.

Всички пътища
към познатото водят.

Ние - трезви купувачи на живот
минутите и глътките си въздух
на точните везни на всекидневието
мерим.

Отложен живот

На родителите ми

Те отложиха живота си
до следващото поколение.
Отдадоха телата си
на вечния огън
на всекидневието

Шият крилата на мечтите си
с бели конци
върху плещите на децата си.

Пречертават за тях
с ръка несигурна
линията на хоризонта
и вървят напред
натежали от земното притегляне.


Услажда им се
хляба и нощният им сън дълбок.
И само песента по празник
разтърсва на дните пластовете отежнели.


Като перце витае
в прозрачния въздух на нетленното.

И от вълните топли
на времето раздвижено
като отражение
изплува детското им
тогава необречено лице.

Hеродените ми деца

Чакат ме някъде
с болни очи, неоформени, пусти.
Замръзнало бъдеще.
Недосегаема стене от лед.
Дъхът по нея се полепва.
И аз стоя засипана
от белите парцали на снежинките.
Като прошка може би или забрава.

Наоколо всичко е чисто и пусто.

Екзистенциална шизофрения

Бях котка, но вече не съм.
Не успях да стана и куче.

Сега вече не ме вълнува
Мишият проблем на котките.
Но и ловният на кучетата.

Сега за какво ли да се заловя?

Ехо

Думите ти
дълго в мен отекват.
А нощем
на дъното прозрачно
на съня се спускат.

Със изгрева на слънцето
изтеглям
блестящи бели раковини.
Облъхнати от ласкавия вятър
в ушите ми със твоя глас звучат

Надежда

Като облаче бяло
из нажеженото лятно небе
в сърцето ми прелетя
надеждата.

Че ще се скрия
в ласкавата сянка
на погледа ти.

Болка

Изчерпаха се думите.
Като празни ръкави
Увиснаха жестовете.
На остри кристали
Замръзнаха сълзите.
Там в ъгъла -
oтблъскваща невестулка
с остри зъби ръфа душата.

Мъртвата планета

Може би любовта е
онази мъртва планета,
звезда,
изгаснала тайно от нас
преди милиони светлинни моменти,
чиято светлина измамно
към нас все още е на път.

Светулки

Не проумяваме ли
и не приемаме края,
oнова малко избухване,
разкъсало ядрото
на чудото живот.

По това ли се различаваме от звездите
гаснещи на орбита в безкрая.
От искрите, които вятърът раздухва
из канавките край пътя.

Най - близки ли сме до светулките,
които гаснат в полет
в тъмата на нощта.
И ронят се
на светлината мъртвите обвивки
върху изсъхнали листа
и прегорели билки.

На мама

1. Пъпната връв

Пъпната връв,
която ме свързваше с твоето тяло
трептящо от тревога и очакване,
която те свързваше
с моето тяло
трептящо от болка и горест.

Пъпната връв на живота
се скъса
и кърви света.

Търкаля се луната
червено сърце,
голо и настръхнало
из студената вселена.







2. Заспивам и тръгвам
Заспивам и тръгвам
по стръмните въжени мостове
към върха.
Ти чакаш ме усмихната
на бялата пътека.

Да ми разкажеш
защо угасна нашето огнище
и от стените гледат ни портретите
с бели очи.

Защо са пълни стаите
с пеперудени трупове
и рони се прашецът по главите ни.

Заспивам и тръгвам
по стръмните въжени мостове.

Боли ме за майките

Боли ме за майките
гаснещи из тъмни отделения,
където се тълпи
човешката болка, неудачната
под горестното око на времето.

Където сестрите разнасят
успокоението на хапчета,
а лекарите истината
на върха на скалпелите.

Боли ме за майките,
гаснещи из отделения
в предверието на крематориума,
с една единствена надежда
после близките
да не те оставят
да паднеш под ножа и иглата
на аутопсията.

Боли ме за майките
кремирани върху дървени летви
и домашно одеяло.
Да чакаме с месеци
за нечия прах,
да я наречем наша.

Боли ме за майките,
боли ме за смъртта,
профанизирана като разговор
на опашка.

Боли ме за майките,
не прощавам заради майките.

My unborn children

They await for me
With sick eyes unshaped and empty.
The future frozen.
Unreachable behind a wall of ice.
Breath freezes upon it.
And I stand, cocooned by white flakes of snow
yielding forgiveness and oblivion.

Around me everything is pristine and bare.

The dead star

Perhaps love is
That dead star -
Gone out unbeknown to us
Millions of light moments ago
Whose light deceivingly
Still travels towards us.

Lightworms

Do we not comprehend
And do we not accept the end,
That small eruption
That destroys the core of the wonder of Life?

Is this how we differ from the stars -
Fading away into the orbit of the infinite -
From the sparks - scattered by the wind
By the side of the road;

Or are we closer to the light worms -
That vanish in flight,
In the darkness of the night,
scattering their dead shells of light
over the dry leaves and burnt herbs.

My heart aches for the mothers

My heart aches for the mothers
Dying slowly in dark wards
Where human pain is crowded
Under the sorrowful hands of time

Where sisters dispense
tranquillity in pills
and the doctors the truth
on the blade of a scalpel
My heart aches for the mothers
Waning in dark hospital wards
- vestibules to crematoriums -
With the one and only hope
That the relatives
Won’t let them afterwards
Fall under the knife and needle
Of the autopsy

My heart aches for the mothers
Cremated on wooden boards
And homemade blankets
And us having to wait for months
For somebody’s ashes
To call our own

My heart aches for the mothers
It hurts me for the death
Made profane
like a chat in the queue

My heart aches for the mothers
I don’t forgive -
For their sake

Existential Schizophrenia

I used to be a cat. Not anymore.
I tried to be a dog,
But never succeeded.

Neither the mousy trifles of a cat
Nor the huntings of a dog
Concern me anymore.

What can I possibly clutch at now?

Alienated

The sun dried out the tears
into salty creases on our cheeks
The wind blew away the memories
of spring butterflies
The sky enclosed us
like birds under a hat
All roads
lead to what we already know -
and we- soberly buying life-
weigh the moments and our mouthfuls of air
on the precise scales of mundane existence.

I fall asleep and set off

I fall asleep and set off
on the steep rope bridges
upwards to the top.
You wait for me, smiling,
on the white path,
to recount to me
why the fire in our hearth subsided
and portraits with white eyes
gaze at us from the walls;
Why the rooms are full
with butterflies’ corpses
and the powder loosening over our heads.
I fall asleep and set off
on the steep rope bridges.

The umbilical cord

To my mother

The umbilical cord
that connected me to your body,
trembling with anxiety and anticipation,
that was connecting you to my body,
trembling in pain and distress -
that umbilical cord of life
is now torn
and the world is bleeding.
The moon tumbles,
red sun
bare and shivering
in a cold universe.